(Портретна снимка на българския писател Георги Райчев (1882-1947) Човечеството знае и помни

♥ ЯВОРОВ разпъна на кръст душата си

(Портретна фотография на българския писател Георги Райчев (1882-1947)

Човечеството знае и помни себе си единствено посредством своите велики синове. Когато ни потрябва предишното, когато желаеме да го забележим и разберем, ние търсим тях, тъй като нищо друго не е останало от безчетните болшинства.

Великите хора са километрическите стълпове в развиването на човешкия дух - те сочат изминатия път, еднички те зарегистрират времето, посредством техните каузи и техния живот узнаваме всичко позитивно и негативно, което са носили със себе си поколенията.

Разбирам ревностното поклонение на Яворовите почитатели, които във всяка негова стъпка търсят и виждат единствено великолепие. Аз самичък съм от безусловните ценители на Яворовата поезия, смятам го за най-надарения стихотворец на нашето време. При това в никакъв случай не съм намалявал личността му като човек.

И не може да бъде инак, тъй като смятал съм за неуместно изказванието, че писателят е едно, а творчеството - друго. Творчеството е това, което е личността. Никой не може да твори неща, детайлите на които не носи в душата си. Личността ние разбираме посредством творбите й, и творбите - посредством личността.

Прочее, ний имаме всичкия интерес да знаем личността в самата й същност, а не това, което нам се желае да бъде тя. Ние бихме по-ясно разбирали поезията на Яворов, в случай че знаехме напълно неговия живот - подобен, какъвто той е, с всички светли и тъмни страни, с всичко огромно, само че и малко в него.

Когато ни приказват за поета и революционера Яворов, нас ни интересува не по-малко и Пею Крачолов - гимназистът и недодялан свързочник, оня дълъг, сложен и тежък път, по който са расли и зрели цветята на неговата лирика. Така единствено ще знаем изцяло и Яворов и поезията му и времето, което го роди и откърми.

Казах: всяка лирика е това, което е създателят й. Ще прибавя - всяка лирика е дотолкоз скъпа и трайна, доколкото има корените си в живото възприятие и претърпени мисли. Всичко друго е фасон, фокуси, виртуозност, и живее додето пристигна и го измести по-нов фасон, по-ловки фокуси.

За Яворова ние можем да бъдем спокойни: скъпото в неговата лирика са таман това живо възприятие и претърпени мисли. Дори ние сме изумени, нас ни вълнуват освен откъснатите от вечността и вковани в строфите му, мисли и усеща, само че и бурното напрежение да се даде повече от това, което е обещано - нещо неуловимо, неизразимо и ужасно.

От всяко негово стихотворение оставаме с усещане, че сме видели единствено отблясъка, единствено искрите от пожара, който е разяждал душата му. Искри, които неизбежно възпламеняват и пожара в личните ни души.

Тази година имахме съревнование кой пръв да приказва за Яворова. Видяхме утра, чухме сказки, писа се във вестници и списания. Наистина, аз чаках, че след 10 години ще имаме разтълкувана, разгадана и личността на Яворова - и че таман околните му, посредством спомените си, ще ни покажат живата връзка сред поезията и живота на този човек.

А вместо това чухме доста думи - всички, освен това, смятаха и за право, и за дълг безусловно да оповестят, че Яворов умрял жертва на клюка.

А пък таман това беше най-излишно.

Яворов няма потребност нито от оправдания, нито от отбрани. Той разпъна на кръст душата си. Зад всяка негова дума се чувствуваше, че трепти една дружелюбна, дълбока и страдна душа, чувствуваше се хамлетовското блуждение на един разум. И никой нито мислеше, нито можеше да допусне, че зад неговите песни стоят единствено думи.

Можем ли тогава да съдим или оправдаваме този човек с елементарните наши човешки понятия за положително и зло!

За мен въпросът е прекомерно избран - аз оставам при Яворов, тъй като знам, че не всеки, който би умъртвил, е палач. Защото съм повярвал, че страданието изкупва и осветява всичко - блуждения, грехове, закононарушения даже.

И смятам, че всеки, който се осмелява да приказва за поезията му или за самия Яворов - би трябвало да си е дал преди този момент явен отговор на тези въпроси.